Как технологиите доведоха до замърсяване и обезценяване на всичко, което научаваме
Повечето хора ще имат в джоба си по едно устройство с размер на табакера. То ще съдържа в себе си знанията от най-големите енциклопедии в света, ще им дава възможност да се свързват с практически всеки човек на света и да публикуват информация, която ще може да достига за секунди до милиони.
Колкото и да се възхищаваме на пророческите способности на Жул Верн, Хърбърт Уелс и дори и техни по-съвременни колеги като Айзък Азимов, никой от тях не е написал горните редове. Нито нещо, доближаващо се по смисъл до тях. Преди 100 и дори преди 50 години хората са очаквали да летят до Луната, да пътуват във времето, да се телепортират, но не и да плуват в океан от информация. А дори и преди 20 – 30 години, когато навлизахме в информационната ера, малко хора осъзнаваха, че тя ще има и негативни ефекти.
Сега практически всеки, който желае, притежава преносима машина с такава изчислителна мощ, колкото цялото човечество не е имало за цялата си история допреди по-малко от 100 години. И практически всеки може почти безплатно да публикува онова, което е създал – литература, поезия, филми, публицистика, данни, анализи… практически всичко. Всичко това звучи като рецепта за утопично общество, позволяващо безгранична обмяна на идеи, която да доведе до светкавичен прогрес в разрешаването на световни проблеми.
Вместо това обаче някак неусетно огромната част от тази мощ се пропилява основно за дейности със съмнителна обществена и дори лична стойност. Едва ли някой физик, който в средата на ХХ век с месеци е чакал на опашка за достъп до компютър с размерите на стая, би могъл да си представи, че няколко десетилетия по-късно хората ще ползват по-мощни процесори основно за подобряване на рекорди на Candy Crush и многомилионно ретуитване на снимка на видимо поостаряла актриса с коментар в духа на: „О боже, не мога да повярвам, че е тя!!!“
Обяснението, макар и не особено пророческо, е просто – технологията и най-вече интернет превърнаха информацията от оскъден в изобилен ресурс. А много други науки като икономиката, екологията и психологията са ни научили, че когато човек се сблъска с (поне привидно) неограничен достъп до нещо, правилата на играта се променят. Индивидът спира да се държи рационално и започва просто да… пилее.
рисунка: Ася Косева
Инфолюция
Най-очевидният паралел и може би най-широко описваният и дискутираният е с екологията – както индустриалната революция произвежда замърсяване на околната среда, така и информационната поражда нежелан страничен ефект от ненужно, нежелано и обикновено некачествено знание. Обикновено тук започваме да си представяме предимно класическия спам в електронната поща, но всъщност проблемът се проявява по много други начини. Реално фийдът ви във Facebоok или Twitter в някакъв процент (често огромен) представлява ненужна информация от снимки на домашните любимци или ваканциите на бивши колеги. Въпреки че теоретично имате контрол кого следвате и какво искате да получавате, на практика не може да се постигне пълно отсяване на ненужната информация. А дори и след няколко думи да я игнорирате, тя вече е отнела някаква част от вниманието ви, от времето ви и от дневния ви капацитет да преработвате информация пълноценно.
Именно тук се ражда и проблемът. Докато създаването и трупането на информация теоретично не вреди, в действителност поради различни ограничения (най-вече от време, но също така и от памет, скорост на пренос на информацията и др.) то е съпътствано и с разходи. Дори и привидно малкото усилие ежедневно да чистите съобщенията за светкавично отслабване или забогатяване си има цена. Изследване от 2012 г. показва, че спам индустрията, която заема около 88% от целия мейл трафик, струва на обществото само в САЩ около 20 млрд. долара годишно в изгубена продуктивност (http://pubs.aeaweb.org/doi/pdfplus/10.1257/jep.26.3.87). И това е сравнително консервативна оценка. Ако към това се добави цената на инвестиции в антиспам софтуер, а също и другите форми на замърсяване, отнемащи човекочасове, стойността на проблема спокойно ще надмине БВП и на някои големи световни икономики.
Самото производство на безсмислена информация също е трудноизчислима, но огромна чиста загуба за обществото, тъй като тя поглъща човешки ресурс – хората, които създават безсмислени аpp-ове или поддържат сайтове, чиято единствена цел е да събират повече кликове, със сигурност биха могли да правят нещо по-полезно за развитието на човешката цивилизация. А дори и само да помислим за енергията за поддържане на сървърна мощ за осигуряване на гигабайти трафик на практически безполезни данни, стигаме до нещо, което донякъде иронично ни връща обратно към съвсем реалното замърсяване на природата.
Според един от влиятелните говорители по темата за претоварването с информация, Нейтън Зелдес, то е пряко свързано с развитието на новите технологии, защото двете явления се въртят в порочен кръг. „Иновациите изискват мислене, а информационното претоварване е основна пречка пред задълбоченото и фокусирано мислене“, обяснява той.
Разбира се, всичко това не е резултат само от изобретяването на интернет. Безполезна информация е произвеждана от векове. Просто технологиите свалиха дотолкова производствените й разходи, че правят явлението масово и замърсяващо. И преди 100 години един производител е можел да разпрати писма на милион хора с надеждата няколко да откликнат, но тогава това е не е било особено рентабилно поради разходите за хартията, печата и физическата доставка до милион адреса.
Инфофлация
Друга може би не толкова популярна аналогия на свръхналичието на информация е тази с парите. Базово икономическо правило е, че с увеличаване на паричното предлагане стойността им намалява – нещо, което обикновено наричаме инфлация.
Този модел перфектно обяснява усещането, че стойността или качеството на информацията в последно време намалява. Просто при ниските разходи за произвеждане на информация и изчезналите бариери за навлизане на този пазар съвсем естествено предлагането се увеличава. Това от своя страна драстично намалява възможностите да продаваш информация. Просто вече каналите тя да стигне до хората са прекалено много и освен ако не произвеждаш нещо наистина уникално, няма как да накараш някой да плаща за новини, данни или нещо, което може да получи безплатно другаде. Това е нещото, което постепенно унищожава бизнес моделите на традиционните медии по цял свят, като това има както прекрасни, така и страховити последици.
От една страна, технологията очевидно либерализира пазара на информация. Ако преди шепа вестници и по-късно телевизии почти напълно са държали монопола върху достигането на една новина до масовото домакинство, сега те нямат тази власт. От една страна, това създава неимоверното предимство, че дава възможност дори на един независим блог, създаден на безплатна платформа, да прави същото, което преди е правил цял нюзрум, като след това информацията е минавала през дълга върволица от хора и за целта е използвана непосилно скъпа техника. Сега всеки музикант може сам да разпространява албумите си, като ги пуска за сваляне онлайн, всеки автор може евтино да издаде електронна, а и хартиена книга, без да минава през цедката на редактори и издатели.
Това обаче създава и именно познатите ни вече инфолюция и инфофлация. Сега наличието и достигането до информация само по себе си не е ценност. Ценността се премества едно ниво нагоре. Вече стойността е в метаинформацията – способността да отсееш от целия поток необходимото, достоверното или качественото. При наличието на такъв океан от блогове няма как да знаем кой от тях прави реални усилия да провери фактите и кой има някакъв скрит дневен ред или цел. Преди, ако някой вестник или телевизионен канал тотално оплеска нещо, той знае, че губи доверието на читатели/зрители. Това създава стимул за новинарската организация да произвежда качествена информация, защото залогът е висок – разходите по създаването на продукта и марката му са огромни. В момента за един блогър дори и цялостното сриване на реномето му не носи почти никаква загуба.
Само допреди няколко десетилетия просто нямаше как да човек да произвежда информация без посредници. Най-вероятно това е довело до нереализирането на някой друг Шекспир или Боб Дилън. Или до неразкриването на някой „Уотъргейт“. Големият въпрос е дали сметката няма да излезе прекалено висока, ако това се съпостави с разходите, съпътстващи обезценяването и замърсяването на информацията.
Инфофрения
Освен на ниво система дефектите на пренаситената информационна среда имат ефекти и на лично ниво. Чисто психологически възможността на индивида да обработи огромни количества информация е ограничена. А когато човек не може да се справи с тях, обикновено има два пътя, по които може да тръгне.
Единият е да игнорира част от информацията, което носи риск да пропусне нещо ключово. Другият е просто процесът му на вземане на решение да блокира. И това не е нещо, което касае само бизнес проблеми, а и съвсем банални ежедневни решения.
При огромния избор и неспирния поток от информация нещо тривиално като покупката на сокоизтисквачка или кафемашина започва да изисква време за запознаване с различните марки, модели и техните характеристики и отсяване на отзиви за тях. И естествено с планирането на по-скъпа или по-жизненоважна покупка (само попитайте родител, избирал бебешко столче за кола) времето, вложено в проучване на всичката налична информация, се увеличава.
Освен това наред с важната информация безплатен и неограничен става и достъпът до развлечения. А това по подобие на всичките разсейвания, отнемащи от продуктивността в работното време, краде от другата част на същия ценен ресурс – свободното време. Едва ли може да се остойности какви точно щети нанася това, че хората заделят все по-голяма част от деня си в попиване на информация. Вече има обаче изследвания, показващи негативни връзки между информационното претоварване и здравето, семейните отношения и дори и, най-общо казано, щастието. Може би най-известната книга по темата e „Парадоксът на избора“ на Бари Шуорц, който твърди, че намаляването на избора за потребителите сериозно намалява нивата на стрес и фрустрация. Макар всички да ценим свободата и избора като ценности, се оказва, че при прекалено голямото количество от тях просто не можем да се справим психологически.
Ежедневният информационен шум кара хората да взимат и съдбовни решения, базирани на напълно манипулирана или поне научно недоказана информация. Така изведнъж благодарение на откъслечни и често научно опровергани публикации хиляди хора решават да се откажат от употреба на продукти, съдържащи едно или друго вещество, решават, че лактозата или глутенът или нещо друго са изключително вредни, и дори спират да ваксинират децата си срещу потенциално смъртоносни и инвалидизиращи болести. Разбира се, в някои от всички тези плашещи истории може да има и истина, макар и недоказана до момента, но е факт, че заради информационното претоварване хиляди хора просто решават да игнорират огромна част от информацията и например купуват само козметика без парабени. Без да знаят какво е парабен.
Дали наистина е толкова страшно пристрастяването към смартфона и непреодолимото желание постоянно да си провериш мейла или колко пъти ти е харесан статусът във Facebook по време на среща или дори докато играеш с децата си или шофираш? Вероятно за отделния човек (с изключение на последното) това няма да е фатално, но определено е нещо, което трансформира и хората, и отношенията между тях. Неусетно ценностите се променят – реалното изживяване само по себе си спира да е ценно, важното е да го споделиш онлайн. Въпреки че можеш да намериш хиляди висококачествени снимки и записи на любимата си група, очевидно сега е важно да прекараш половината концерт в опити да снимаш. Всичко, което правиш, като че ли вече не е за лично удоволствие – трябва да имаш обратна връзка, да събира харесвания, коментари…
Както при замърсяването на околната среда, така и при информационната, преди да стигнем до някакво реално решение, трябва да осъзнаем какъв е проблемът. Нещо, което практиката показва, че отнема време и се случва, когато вече последиците започват да стават очевидни. Успокояващата част е, че хората от векове се оплакват от пренасищане с информация и някак са се справяли. Още на Сенека се приписва сентенцията, че изобилието на книги е разсейване, но негова е и по-острата диагноза на човешката природа, склонна да пилее: „Някои моменти ни се отнемат насила, някои биват отмъквани, някои изтичат неусетно. Но най-срамна от всички е загубата заради нашата собствена небрежност.“
След появата на всяка технологична иновация, намаляваща разходите и увеличаваща циркулацията на информацията, още от времето от Гутенберг насам винаги е имало нов бум страхове. Сега може би е малко по-различно, защото ръстът на произвежданата информация наистина вече е експоненциален. От друга страна пък, имаме и голямото предимство спрямо век по-рано – колосална възможност да търсим в тази информация, да я обработваме и да виждаме в нея сложни зависимости. И ще успеем, стига да се откъснем за малко от използването на технологиите само за развлечение и социални мрежи…
P. S. Все пак, моля, лайквайте и споделяйте този текст. Oт това зависи работата и заплатата ми. Автор: Николай Стоянов, в. Капитал, линк >>
